Диагнозата ми я поставиха края на 2005 г. Паническо разстройство и Агорафобия. Предписаха ми Seroxat.

15.12.2005

Днес ми беше първия ден на Сероксат. В началото всичко беше наред, но 2 часа след приемането... Първо ми се разшириха зениците, после "картината" ми трептеше ужасно, очаквах всеки момент ПА и на всичкото отгоре-на работа, цял ден...! Тези неща обаче няма да ме откажат от правото ми да водя пълноценен и щастлив живот. Сега когато знам, че не съм сама в битката, че имам сродни души, сигурна съм, че ще бъда по-силна. Бъдете и Вие!

16.12.2005

Минат ли празниците и трябва да работя отново сама сериозно ще се замисля. Мисля ,че няма да мога да издържа и ще напусна. Ако мога- временно, докато се стабилизирам. С придвижването също не мога сама. Със заведенията положението е трагично. Нервно ми е, треперя, хората там ме "притесняват" и това при положение, че изобщо някой БЛИЗЪК ме изкара навън. По улиците дори да съм с някои получавам ПА. Придвижвам се с такси. Лошото е, че тези дни сама в такси пак ме е страх. Днес едно от местата, където получих ПА беше именно там. Не вярвах, че първите дни на хапчета положението ще е толкова зле. Обаче е. Вече не знам какво да си мисля. Само не искам негативните мисли да ме завладяват. ТРЯБВА да ги избутам тия "първи дни" и това е! Повтарям си го постоянно.

18.12.2005

Аз всъщност не се притеснявам да взимам хапчета и вярвам, че те ще ми помогнат, просто се изплаших първите дни (които още продължават). Страхът ми се засили и всичките му там гадории, но все още ходя на работа! За мен това си е голяма стъпка. Все пак съм в самото начало. Лекарят ми каза, че доста съм закъсняла с посещението си при него и затова нещата са се задълбочили толкова. Но в началото си мислиш "ще ми мине,ще се оправя..", времето си минава, а после-взимай ся тия хапчета щото без тях няма оправия. Каза ми, че поне 1 год. ще трябва да ги пия, но като чета, че някои ги взимат по 3-4 год. ( и повече)... Да, вярно, че си е строго индивидуално. Освен хапчетата и ние трябва да си помогнем да бъдем положителни (до колкото можем), силни и да вярваме в добрия изход от ситуацията.

22.12.2005

Сега пък проблем с дишането, само че преди да заспя (ако изобщо заспя-последно време ми е трудно) Имам чувството, че ще спра да дишам. А за преглъщането-отдавна не излизам без бутилчица вода в чантата. От началото на седмицата спрях да ходя на работа. Тогава вече почнах сероксата по 20 мг. и просто не се издържаше. Нямах сила даже до тоалетната да отида. От 8 дни само го взимам, но днес май съм мааалко по добре. (щом седнах да пиша) Дано за празниците да съм по свежа.

02.01.2006

Днес ми беше "първия работен ден" след одисеята със започването на хапчетата (в която си взех 20 дни болнични). Беше добре. Чак не мога да повярвам. Е,отидох и се прибрах с такси. Все още не се справям особено добре сама по улиците, въпреки че скоро ми се наложи за малко. Най-много ме е яд за Нова Година. "Трябваше" да съм в София, но още не се чувствам готова за такова пътуване. Два, три пъти и по заведения ходих (за по 1,2, часа) с подходящите хора. Май нещата тръгват на добре...?

04.01.2006

Лекувам се от 15 декември м.г. Вече усещам облекчението както писах последно. Днес даже бях при психиатъра си. Казах му, че не излизам още сама и не мога да пътувам (с влакове, понеже ми се налага от време на време, а за междуградски автобуси и дума да не става) и той ми каза, че аз ще усетя кога съм готова за това. Увеличи ми дозата обаче. Досега взимах по 20мг. сероксат, вдигна ми ги на 30мг. Откакто почнах хапчетата и аз не съм имала ПА. Само веднъж преди няколко дни ми се наложи за 10мин. да мина сама по една улица и леко се задъхах, но си казах "спокойно, нищо ти няма" и ми мина. Установих че наистина е важно всяка една малка положителна промяна да я приемам с голям ентусиазъм. Да си казвам "браво,виждаш ли че можело значи." Надъхвам се и ми става по-добре.

09.01.2006

Слава Богу, че я има майка ми! Тя е през цялото време с мен, отдадена напълно на проблема ми. Помага с каквото може. Просто не знам ако не приемаше цялата тази работа на сериозно, аз до къде щях да се докарам. Не ми се мисли, какво щеше да е положението ми, ако тя не ми беше съюзник в това. Толкова ми е миличка... ( баща ми също е наясно, но той гледа да не се бърка много, ограничава се с : "Добре ли се чувстваш днес?" "Браво." и така.)

18.01.2006

На медикаментозно лечение съм от 1 месец. Единствено вечер, като си легна, имам мускулни спазми най-вече в прасците. И пак не мога да спя. Мозъка ми работи на пълни обороти, мисля някакви работи, а се чувствам физически изморена. Някой път-въртя се, въртя се и поглеждам часовника- 7 часа! Ужас. А в 9 трябва да ставам. Със сигурност ще споделя с лекаря.

22.01.2006

Не можах! Провалих се. Купих си билет за автобуса. С него трябваше да пропътувам 480км. (сама!!). Пристигнах точно на време на спирката. Сложих си раницата в багажното долу, качих се в рейса и... Пет секунди преди да потегли слязох, взех си багажа и право вкъщи. Такава паника ме обзе, не е истина направо. Ревеше ми се от безсилие и яд. Яд от това,че ситуацията просто не е под моя контрол, и че не мога в тоя рейс беее... шест часа-нямаше да се справя. Знаех го. Беше ме страх. Явно ми е рано за такива "изпълнения". Успокоявам се с това, че поне опитах. Направих опит! Събрах някаква смелост, докъде ми стигна тя.. сега е без значение. Но поне я имаше, макар и в по-малки размери. Следващия път може би ще успея.


23.01.2006 Според мен най-важното нещо е да си признаеш, в реалния живот, че имаш нужда от помощ. На мен лично толкова сили и нерви ми костваше да се правя на силна и безстрашна и то пред най-близките ми хора. Да крия "абсурдните" си страхове. Това ужасно изтощава. Сега вече не го крия (разбира се не го и афиширам) Който "трябва" е наясно със състоянието ми и така ми е толкова по-лесно и спокойно. Включително и шефката ми знае, но с тази разлика, че с нея сме си страшно близки. В случая аз не търся съжалението и, напротив, получавам нейната подкрепа. Сега разбирам колко близки са всъщност близките ми.