Този срив ми е познат. Толкова познат и толкова плашещ. Подкосяване на краката и ужасна топла вълна обливаща ме, всякаш милион малки игли се забиват в тялото ми. Страхът след това е смразяващ, всяка една игла се изважда с огромно усилие. Страх.. Отчаяние.. От мен.. За мен.. В този момент околния свят изчезва. Оставам само аз, чуваща сърцето си, виждаща дъха си. Боря се – положителни мисли, положителни мисли. Не може Толкова е силно Мисля си, че ако започна да взимам наркотици поне ще имам логично обяснение за ставащото с мен. Ще имам външна причина. Защото не искам да приема вътрешна такава. Не искам да приема, че трябва да се боря с това цял живот. Че ще трябва да повтарям наизустени фрази, за да имам смисъл. Знам - периода, времето навън, стреса. Причините са хиляди. Но не, аз знам, че сама съм си виновна за това, което се случва в мен, с мен. Писва ми, а трябва сила. Уморих се да бъда силна. А и вече незнам дали изобщо някога съм била. Силния човек едва ли изпитва такива вътрешни терзания. Едва ли се бори постоянно с тях. Не съм депресирана, отчаяна съм. Отчаяна съм от себе си. Чудя се защо съм се родила толкова чувствителна. Защо не мога да се наслаждавам на живота си, на новата си работа, която предстои, на новата-стара любов. Мамка му всичко е толкова прекрасно, а аз гния.

23.09.08

Здравей,
Много е хубаво, че си създала едно такова пространство...за хора като теб, като мен...И честно да ти кажа, посещавайки различни форуми относно ПР, буквално се отегчавам от коментарите там, за лекарствата, за всемъзможните медикаментозни експерименти, за симптомите, за ужаса...Искам да кажа, че тук ти разглеждаш проблема ПР под един друг ъгъл...някак поетично, лирично, художествено... Думите ти идват от сърцето...Защото ПР също идва от сърцето, което страда. Защото ПР не е болест, даже не е и проблем. Това си е просто едно усещане. Как бихме могли да кажем, че нашите усещания са ПРОБЛЕМ. Ами те са си наши, а ние не можем да бъдем проблем за себе си. Едно е ясно, ПР е характерно за по-чувствителните, по-сензитивните, духовно интелигентните...Кажи ми, ако сега имаш право на избор, ако сега една висша сила се спусне и ти можеш да избираш...какво ще предпочетеш - избавление от страховете си, но за сметка на твоята чувствителност, за сметка на онези моменти, когато си се измъчвала от усещанията си, но и когато душата ти е ликувала, защото единствено сензитивността познава истинската радост, щастие и патос. Кажи ми, би ли направила размяната? Защото всичко си има цена...

Понякога мразя тази чувствителност. Колкото и да съм израстнала от ПР има моменти, в които го проклинам. В такива дълбини на себе си съм попадала, че се чудя някой нормален човек дали може да издържи. Все пак благодаря :)

Благодаря за хора като теб!!!

Знаеш ли, моята майка все това ми повтаря. Че не е нужно да се променям, че съм един своеобразен барометър за всичко. Сякаш си имам някакви рецептори, които улавят всевъзможните нередности, дават ми сигнал, че нещо не е наред и навярно затова получавам своите кризи. Но тя няма как да знае колко е мъчително едно такова състояние. Опитва се да ме разбере, но за щастие не може да си го представи. Тя също твърди, че от хора като мен светът би трябвало да се поучи. Не знам, може би ме надценява...Вярно е, ПР е неминуемо един учител - строг, взискателен, безкомпромисен. Дава ни поводи постоянно да се замисляме над същността на нещата, дава ни шанс да помъдреем, да се развиваме духовно. Но защо от това толкова боли...