От измълчаване не ме описват думите.
В семантиката им прегърбена от смисъл
аз пребивавам в себе си измислена
до краткия мотив да бъда истина.

Денят и утрото не се познават.
Сърдечният им пулс е неспокоен.
Неразгадаем словоред е любовта
във свят, монологично пресъздаден.

На сцената му властва тишина.
Сънят е изход, аз - решение.
Превръщат чувствата във размисъл
и малкото минути колебание.

Ако избягам, връщам се към себе си,
лицето ми е огледало на страха -
как слабостта си да приема безрезервно
в урок, избран да е съдба.