В онези дни 
големи, валчести и  бели птици
тромаво пристъпваха мечтите ми
и не разбирах как да разпозная
по очите тяхното постигане
тъй както не разбирам днес.
Три сълзи капнаха на сцената
 и мигом те видях и музика
през цветните витражи на душата си,
дете и бог, където бе, си винаги.
Не си човек, а ангелски посев,
поникващ в  причудливи бързеи.




"Забавлението" - масло, 46/55 

винаги пропускат птиците на мечтите на свобода
изключително фин стих

Неразбираме, как и кога сме постигнали някоя забравена вече мечта,
изневиделица ни осенява прозрението, че с нещо сме се обогатили.

тромави птици - бели и валчести, които още са наоколо :)

Цветните витражи на душата ни позволяват още да сме деца, да виждаме цветно...да творим. Поезията е моето цветно прозорче..."сглобявам се с думите в цветни стъкла":)

Успелият да съхрани чистото детско у себе си през целия си житейски път, е радост за човеците и за живота.

Радвам се.

наистина е така.

често са питомни :) Каквото и да означава това и се радвам, че сме приобщени в стихове.

наистина е така. Благодаря ти.

Нежно, филигранно, дълбоко - и в стих, и в багри, и в музика.
Сакралната троица на сълзите носи благовестие за месианство, тя е проклятие и благослов. И трябва да помним, че всичко принадлежи не нам - ние нямаме власт дори над това, което е в нас. Паралелният свят, в който живеем, изкривява сетивата - а истината е пред нас, там, горе, на голямата сцена.
Поздрави, Стани!

към този анализ, развиващ текста горе не виждам смисъл да се включвам за пореден път :) Поздрави! ...Никой не ми пише нищо за дърветата...:/

Здравей, Сестра и поздравления, както винаги ни предлагаш, размисъл и радост за окото!

Активирах се тази вечер заради постинга на Гошо, утре пак ще се деактивирам, защото засега така трябва.

Всичко добро!

много хубаво, много.
А дърветата наистина веднага грабнаха погледа ми
и потърсих в тях посланието... великолепна
композиция от стих, картина и клип. Благодаря !

да поникваш в причудливи бързеи, да гледаш света с възторжените очи на дете, да забравиш живеенето по навик... тогава и дърветата се подреждат в кръг и играят със светлото на слънцето/ луната ... и сияят във виолетово. Хубав е твоят свят, Сестра. Поздрав!

Не знам защо ти трябва да си деактивираш блога, но щом казаваш... Благодаря ти за милите думи и не е нужно да взимаш на сериозно местните хулиганстващи в напреднала възраст :))

благодаря, миличка... Днес два пъти до работа и обратно явно ме изстудиха толкова, че едва мърдам сега да пиша, но много се радвам, че ти е допаднала публикацията ми :)))

Поникващите в причудливи бързеи са любимите ми герои...

В онези дни
големи, валчести и бели птици
тромаво пристъпваха мечтите ми
и не разбирах как да разпозная
по очите тяхното постигане
тъй както не разбирам днес.
Три сълзи капнаха на сцената
и мигом те видях и музика
през цветните витражи на душата си,
дете и бог, където бе, си винаги.
Не си човек, а ангелски посев,
поникващ в причудливи бързеи.

Така да ми хареса!
Цитирах цялата творба, защото не мога да отделя от нея нещо. Знаеш, от истинските творения край нас нищо не можеш ни да извадиш, ни да прибавиш. Иначе ще ги обезобразиш, дори погубиш. Какво ли да кажа за тази ти поезия? А и трябва ли.
Напоследък много се заглеждам в пеперудите. Описуемо-неописуемо красиви са. Точица да прибавиш към шарката им, цвят да извадиш, ще ги загрозиш. Всички ги харесвам - и по селски белите, и аристократично пъстрите. Но все се чудех защо така се мятат, докато хвъркат. Какво сега, като са красиви, дай да се мятат, че от всякъде да ги огледат, да им се възхищават. Не им харесвах тази черта. Ала наскоро попаднах на поляна сред гора. Вниманието ми веднага бе привлечено от синьо-бяла пеперуда, пърхаща върху разцъфнала червена билка. Усмихнах се - красота. Доближих се, но красотата спазва дистанция и пеперудата хвръкна. Запремята се нагоре-надолу, дясно-ляво. Идваше ми да я хвана и право в очите да я питам накъде отива, а след извинителния отговор да й посоча най-прекия път от т.А до т.Б. Какво е туй пиянско летене? Ами ако самолетът София-Варна така хвъркаше, полетът щеше да продължи поне 16 години. И докато вътрешно праведно кипвах, над поляната се спусна синигер и подгони пеперудата. Тя продължи уж безгрижното си мятане насам-натам, синигерът и той правеше лупинги, но остана с празна човчица. Махна с крилца, демек отказа се - нека живей, кацна на клонче и гузно ме изгледа. А пеперудата кацна на нова билка, която в притеснението си нарекох Аерогара-Варна. Та, Сестра, такива са ти стиховете, като тази синьо-бяла пеперуда. Спасително-красиво мятащи се към разцъфнали билки.
:)

неописуемо... Май ще трябва да публикувам коментарите ти в отделен пост.
Имам един текст за такава пеперуда, синя, някъде по-към началото в този блог, но твоята история ми е по-интересна.

"Май ще трябва да публикувам коментарите ти в отделен пост."

Моля те недей!

"Имам един текст за такава пеперуда, някъде по-към началото в този блог..."

Ще го намеря все някога. Но пък се сетих за мой текст от преди година, ето го:

Преди векове китайските императори си избирали съпруга по един доста ефирен и възхитителен начин. Събирали в императорския двор най-красивите китайски девойки, донасяли клетки с пеперуди, разтваряли ги, пеперудите запърхвали над красавиците и върху която от тях кацнел рояка, тя ставала императрица. Има легенда за китайска девойка, която била така красива и нежна, та пеперудите я мислели за цвете и тя постоянно била обгърната от пъстрия им облак. Та се сетих за един грозен, бозав на цвят, помияр. На един от постовете по турската граница се бяха събрали няколко бездомни кучета, защото ние ги хранехме, а пък те се отблагодаряваха като отдалеч надушваха бежанците и с лай ни предупреждаваха. Сред тях беше и този помияр. Колкото хърбав, толкова и глуповат. Хвърлям им хляб и докато той радостно лае, другите го изяждат. Давам му хляб в устата, той го поставя на земята, вдига муцуна към мен и пак радостно лае, а другите го изяждат. От радост все гладен стоеше. До поста имаше обширна поляна, която всеки месец сменяше цвета си в зависимост от цъфтящите цветя и билки. И много, много пеперуди. И червени, и сини, и бели, и синьо-червени, и червено-бели, и какви ли не - да се чудиш цветя ли хвърчат, пеперуди ли цъфтят. Докато другите кучета лежаха с изплезени езици на сянка, бозавият хърбавел с радостен лай се гмурваше в пъстрия разкош, душеше цветята, гонеше пеперудите, после се заковаваше на място и с отривисти движения на главата следеше ту една ту друга прелитаща край него пеперуда. А като видеше някоя кацнала на билка красавица, бавно се доближаваше, внимателно мушваше муцунка до нея и с изумени очи я разглеждаше. Грозникът бе така влюбен в красотата, че с нея се хранеше и чрез нея живееше.

Един ден по асфалтовия път, който преминаваше недалеч от поста, профуча красиво кабрио с изрисувани на вратите големи пеперуди. Помиярът хукна с радостен лай покрай него, чу се удар, скимтене, колата отмина, а на пътя остана бозава конвулсия. Стана страшно тихо. И сред тази тежка тишина кучето бавно вдигна глава, огледа се, видя къде е поляната и с предните си лапи мъчително се довлече сред цветята. Една, после втора, трета и още много, много най-разноцветни пеперуди го потопиха в шарен облак, сред който като в цветна мъгла видях как най-красивото куче отпусна глава, шумно въздъхна и умря.

Познавам го. Видях смъртта му през юни...:( Прекрасен разказ, разплаква хората, нали?

Не зная.